Това е един от онези прилични автобуси, закупени втора ръка от някоя бяла държава. Съвсем нелоши, с малката подробност, че замисъла им е бил да бъдат ползвани с климатик. Автобусът няма прозорци, с изключение на две тесни прозорчета в задния му край. А превозвачът явно не вижда добра причина да включва климатик, с което евентуално да увеличи комфорта на пътниците и да намали чистата си печалба. Всеки знае, че климатика харчи гориво.
Вън цъфтят липи. В автобуса обаче нищо не се усеща. Въздухът е застинал, горещ. 45 човека, неестествено неподвижни. Никой не шава, всички си пестят кислорода. Примъквам се под отворената малка капандура. Но напразно, от нея също не идва никакъв свеж въздух. Возилото е като портал към ада на колела, който се клатушка от спирка на спирка и качва още грешници. Потни, изнервени, полузадушени. Края на работния ден, бу-ха-ха!
По дрехите ми избиват мокри петна. Чудя се вяло дали и на задника имам такива. Сигурно имам. Грозна история!
Едва изчаквам спирката си. Изсухлям се през вратата и дълго дишам като риба на сухо. Всичко е наред, ето - жива съм. До утре по същото време.
П.П. Писах писмо на фирмата. Едва си наложих да съм учтива и разумна. Но надали някой ще прочете мейла, камо ли да отговори или да се промени нещо. И предното лято беше така.
0 коментара:
Публикуване на коментар