Мъж-приятел

Тропам надолу по стълбите с най-шарената си пола. Доволна съм! Нещастното ми хленчене, че ще бъда сама на рожденния си ден заради музикалния фестивал в Разлог е компенсирано с разходка до Албена ден предварително.

Колата е паркирана пред блока, Калин изхвърля пластмасови бутилки в контейнера. Висок, добре сложен, с умни светли очи и голям нос. Целувам го по бузите и кимвам към младежа, който занича от прозореца на колата:

- Довел си ми мъж, за да ме ободриш, колко мило!

Той се хили. Отиваме да вземем приятелката му и потегляме.

* * * * * * * * * * * * * * * * * * * *

Много често пиша в този блог за хора, които за кратко са били част от живота ми. Но след няколко месеца чернова и безброй редакции, така и не намерих точните думи да пиша за този, който е постоянна част от живота ми толкова дълго време. Моят най-добър приятел.

Знам, че понятието "мъж-приятел" е доста спорно. Ако бях по-млада сигурно щях да се разплюнча да защитавам идеята за приятелство между мъж и жена, колко е грешно да се отрича този аспект на междуполовото общуване и пр. Обаче осъзнавам, че такова приятелство наистина е рядко нещо. Как се получава, как се получи при нас, не знам. Не бих могла да обясня отношенията ни на външни хора.

Срещнах Калин преди около 10 години. Бяхме първи курс в университета, двамата кожа и кости, рагу и зъби ... и по един голям нос. И до днес той ме имитира как съм се озъбила и ентусиазирано съм разтресла ръката му при запознанството. Скоро открихме сходните си интереси и чувство за хумор, заседявахме се в студенския стол, говорехме си за всичко и с особено удоволствие на висок глас неща, които отказваха цялата зала от храна. В тандем бяхме завършени простаци, почнехме ли да се лигавим, всички останали напускаха стаята.

Беше ни толкова забавно! Правили сме толкова глупости заедно! Някои от тях едва не завършиха с разбити глави, други ни оставиха само хубав спомен и весели снимки. Толкова много истории! Понякога като седнем и почваме като старци да си припомняме това и онова: "Ей, ти сещаш се едно време ...". Сещаш ли как взимаше прахосмукачката назаем всяка седмица да си чистиш стаята в общежитието, как спеше на тигрови чаршафи, как гледах отровни паяци, как паднахме в оня кален трап, как се напушихме и гледахме светулките на Фичоза, хайде, рецитирай ми онова цинично стихче от 11-я етаж на общежитията!

Минаха близо 3 години преди да се сближим съвсем. Споделяхме си по-лични неща, помагахме си. Можех да разчитам винаги, че той ще ми каже истината или ще ми набие канчето, когато е необходимо.

Той имаше приятелки-жени, аз имах приятели-мъже. Докато годините минаваха, той изконсумира приятелството си със всяка една от тях, а моите "приятели"-мъже изчезнаха, защото не можаха да консумират тяхното с мен. Калин обаче си оставаше константа в живота ми, постоянно присъствие, а после и необходимост.

Беше там, когато имах нужда. И аз бях там, когато той имаше нужда от мен. Когато припаднах на улицата след хранително натравяне, той ме прибра вкъщи. Когато Соня го остави, той вървеше по улиците, плачеше и риташе кофите за боклук. А аз игнорирах спазмите от спонтанния аборт и вървях мълчаливо до него, просто да усеща, че не е сам.

Докато адската ми връзка течеше, само той остана до мен, въпреки усилията на бившия ми да го прогони. Въпреки тормоза и обидите, той не можа да скъса връзката между мен и Калин. А трябваше да се досетя, че е време да стягам багажа още когато за първи път се опита да посегне на приятелството ни.

След като всичко приключи, бях развалина. Не просто ударих дъното, а натисках глава в него месеци наред и отказвах да помръдна. Тогава Калин ми помогна най-много. Беше до мен и ме пазеше да не се разпадна. Всяка вечер бях у тях, похапвахме, говорехме си, гледахме филми, после той ме отнасяше в леглото си, прегръщаше ме и спяхме заедно.

Понякога ме целува. Ей-така, нежно, за успокоение, без задна умисъл. Прегръщаме се. Казваме си един на друг, че се обичаме.

Сигурно е трудно разбираемо как двама души, могат да поддържат такава емоционална и физическа близост без да преминат границата. Просто двамата отдавна осъзнахме, че никога не бихме били толкова добри любовници, колкото сме добри приятели.

Нали се сещате, как по филмите приятелите си обещават, ако не са женени до 35 години да се съберат и да се оженят? Аз с типичния си цинизъм бях обещала на Калин да бъде втория ми развод. :)

Винаги съм уважавала връзките му. Демонстративно подскачане и лигавни около него, запазена марка на жените-"приятелки" при появата на "конкуренция" никога не е имало. Особено сега, когато най-накрая той е щастлив. Годеницата му е страшно свястно момиче и много се радвам за тях.

Калин замина за Холандия преди няколко дни. Ще работи и ще живее там. Дори не можах да го изпратя като хората - заспах на дивана посред купона му, защото Ерда ме вдига в 4:30 сутринта през последните 2 месеца. Осъзнах колко е далеч, чак когато качи във Фейсбук снимки от разходката си в местния парк.

Сега ходя по улиците и понякога ми се струва, че града е празен. Но, разбира се, това е само тъга по края на една ера. Не съм изгубила нищо. Приятелите си остават приятели, където и да се намират по света.

Успех, бъди щастлив, приятелю!