Темерутски блог

Наскоро Майк Рам се свърза с мен за разрешение да включи "Десет малки тайни" в сборник електронна книга за тази блог игра. Оказва се, че аз съм единствения напълно анонимен блогър от избраните. Нямам посочено име. И снимката не е моя. Свалих я преди години от един сайт за сток фотография и я ползвам заради беглата прилика с мен.

Защо? Още на пръв поглед се вижда, че в този блог пиша изключително лични неща. Аз съм във всяка публикация, моите мисли, чувства. Не ме е срам от тях, но не желая те да са достъпни за всеки мой познат или професионално заинтересован от мен, който напише името ми в Google.

Пасивен блогър съм. Всеки ден преглеждам блоговете, към които съм абонирана, някои от тях като Тибурон чета много внимателно, с истинско удоволствие, но рядко коментирам. А това освен, че е уважение към труда на човека, прави и връзката двупосочна. Което е точно целта на блогването - обмяна на мнения и информация, общуване.

Защо? Може да ви прозвучи странно, но имам чувството, че с всеки свой коментар аз оставям парченце от себе си. Някакви мои парченца, напуснали върховете на пръстите ми, които са пръснати из нета. Аз нямам контрол над тях, забравям ги. Мисълта е някак тревожна. (Знам, трябва да се лекувам)

Другата причина да не коментирам, особено по блоговете с конфликтна тематика е, че съм прекарала достатъчно време в Интернет и знам, че със спор не можеш да промениш ничии убеждения. Можеш само да си изгубиш времето. Аз имам мнение и умея да си го защитавам, когато това се налага. Но в Интернет не изпитвам такава нужда. Имам си мнение и толкоз! Нито искам някой да ме разубеждава, нито аз имам достатъчно желание и енергия да споря с надъхани блогъри.(Чети между редовете: мързи ме)

Другата страна на моята темерутщина е, че пет пари не давам за актуалностите на деня и за виртуална слава. Естествено, че и аз мога да си начаткам една публикация за Аревик и Бусманци, с необходимата за предизвикване на интерес хаплива виртуозност. Но кому е нужно? Сто човека преди мен са оплакали нещастните влюбени, още толкова са им казали да си ходят и да са мислели, преди да правят бебета. И с какво аз ще допринеса за дискусията? В класацията за блогове съм назад от 300-то място и честно казано, не се вълнувам много по повода.

Обаче ме е яд, че заради моята темерутщина губя читатели. Хора, с които иначе бихме могли да установим комуникация, от които бих могла да науча нещо полезно. Затова ще се помъча от днес да коментирам по-активно и слагам адрес на електронна поща в профила, за да може, който желае, да се свързва с мен.

Хубави почивни дни!

Ваша,
Вещица

Подводни изненади

Миналата събота беше първият ми плах опит за опознаване на подводния свят. Заедно с група водолази пътувахме до Шабла, за да се гмуркаме. Боби с пълна екипировка, изчезна в дълбините, а аз - с взети назаем маска, шнорхел, плавници и неопрен, се плациках и наблюдавах морската фауна.

Черно море не е много прозрачно, но на плиткото има очарователни неща за новаците като мен. Отнесох се в мечти как ще се науча да се гмуркам, като един същински Ихтиандър. В блаженство помахвах с ръце и оглеждах.

Зелени водорасли. Кафяви водорасли. Камъни, обрасли с миниатюрни мидички. Зеленушки, истински красавици с искрящи зелени и червени ивици, стиснали в уста някакво водорасло. Рачета, бягат настрани. Попчета. Дребни змиорки. Хамсийки, като сребристи стрелички. Снаряд.

Ъ?

Снаряд?!?

Няма грешка. Насреща ми, заобиколен от пъргави дребни рибки, се пулеше снаряд. Панически заплясках да се отдалеча от него, но една вълна ме заклати и почти го докоснах. Брррр ...

Странно как никой друг не го беше намерил, на това място влязоха поне десетина човека. По-късно следобеда го извадиха. Чувствам се откривател.

Финале на Гранд Канале

За да ободря Боби докато беше в болница, запазих евтини самолетни билети за Венеция. Отначало всичко беше просто идея. Планирах около нея със замах и тя се превърна в съвсем реална екскурзия за цялата детска градина - мен, Боби, детето, сестра ми и една нейна приятелка.

Венеция е прекрасна, с уговорката, че трябва да се посети извън пика на туристическия сезон, когато е малко по-хладно и спокойно. Градът има невероятна атмосфера, една тежка аура от съзнание за отминало величие и значимост. Всяка олющена сграда и потъмнял орнамент имат своя история и снизходително наблюдават отвисоко приходящите гости. И ако в катедралата откъснеш поглед от разточителната украса - мраморни статуи, позлати, дърворезби и погледнеш надолу, ще видиш под, загладен като стъкло от докосването на милиони нозе.

За съжаление нямахме време да разгледаме абсолютно всичко. Посетихме базиликата на Сан Марко, часовниковата кула, двореца на дожите (повече ми харесва как звучи на италиански - Палацо Дукале), няколко по-големи църкви, ресторантчета, кафета. Изживявахме духа на Венеция, без да задълбочаваме във факти и дати. И без това нямаше почти никакви обяснения на английски. А като си плащаш по 5 евро за кафе, искаш малко повече домакинство и малко по-малко национализъм.



За финалите на световната купа също бяхме там. Обикаляхме пълните заведения, отдавна резервирани и търсехме къде да се разположим, за да гледа сестра ми двата си любими отбора. Намерихме едно ресторантче, абсолютно празно, с малко телевизорче в дъното. Съдържателката, виетнамка или друго чедо на Южния Пасифик, ни изгледа лошо и донесе по една бира. Разположихме се скромно. На слот машините в ъгъла съсредоточено играеше един човек, а до него на стола спеше дребно черно куче. Всичко беше някак сюрреалистично.

Мачът беше повече бой, отколкото футбол. Наблюдавахме с едно око и си говорехме. По едно време на съседната маса седна дребен, обгорял от слънце човечец, помъкнал брезентова раница. Поръча най-късото кафе, което съм виждала и загледа мача. Забелязахме обаче, че следи и нашия разговор. Накрая не издържа и се включи с реплика към Боби и простодушна усмивка:

- Много сестри имаш. От дека сте?
- България. Ти?
- Струга. Македония.
- Значи наш - подкачи го Боби.Човека се засмя и махна с ръка неопределно - Какво правиш тук?
- От дваесе годин съм тук. Майстор.
- Строител ли?
- Майстор.
- Строител?
- Майстор, бе.
- Какво правиш?
- Къщи правя.
- Да де, строител. И как е, има ли работа?
- Няма. Три дни в месеца работя.

Човека започна да говори за трудния живот, като включи мимоходим и някаква теория за китайската мафия във Венеция. Боби го слушаше търпеливо и с интерес.

- А какви хора са италианците?
- Опасни са, големи търговци, всякак ще ти вземат парите.

Продължихме да гледаме. Македонеца се позавъртя, погледа комарджията десетина минути, после си взе брезентовата раница, кимна ни и изчезна в нощта. Имах чувството, че ще запомня тази вечер с него. Мача свърши тъпо.

Остатъка от пътуването мина като насън в шарения гмеж на Венеция и жегата.

Докато вървях към самолета, заваля дъжд.